Мястото на вълка в българския фолклор

Българската митология е богато наситена с древна символика, чието значение все повече започва да се губи през годините. Това, разбира се, е част от една по-мащабна тенденция за глобализация и заличаване на културата на всеки народ, политическо осъждане на някои традиционни ритуали, чийто символизъм се изопачава, за да се унищожи родовото наследство. Считам за доста важен опитът да се проследят корените на нашите традиции, за да осъзнаем по-дълбоко мястото си в тази времева рамка и защо сме избрали да бъдем част точно от тази култура. Настоящето мини-изследване правих преди около 5 години, и сега реших да го публикувам в оригинален вид, макар да ми звучи доста наивно, а на места - примитивно. Все пак смятам, че информацията ще ви е интересна, както аз намерих интригуващи неща, четейки я сега, след пет години.

Империите Орион и Сириус присъстват във всяка земна цивилизация, трансформират се в нови религии и системи от вярвания, но основите, на които биват градени, си остават същите, замаскирани под повърхностни съвременни идеи и концепции. Настоящата статия ще се опита, без да претендира за дълбочина и всеобхватност, защото тази тема е необятна, предвид ограниченото ни знание и изопачаването на информацията през хилядолетията, да онагледи извънземното наследство, привнесено и трансформирано във времето под формата на модерни системи от вярвания в българската култура. 

Ще пропусна цялата истерия около древността на Тракия, богопомазаността на „избрания” български народ, който трябва да поведе човечеството към по-висши измерения и да пребъде през вековете с уникалните си традиции и вярвания. Всяка култура е уникална, богата и интересна. Така че да не се праскаме в гърдите „какво сме дали на света”, а да започнем да търсим истината за цялата картина, която се случва в момента, защото това което следва се отнася за всяка една култура. Извънземното влияние е навсякъде и във всичко, и никой не може да отрече това или да избяга в някоя девствена митологична ниша, където да се скрие от стряскащата действителност, а тя е, че всичко външно, на което днес човек си отдава силата, е извънземно. Религия, митология, древни мистерии и ритуали за посвещение, политика, икономика, култ. Всяко почитане на нещо външно с физически средства и с насочена вътрешна енергия и мисъл автоматично го превръща в дистрактор по нашия Път. Точно като странноприемницата на вещицата Ламя във филма „Stardust”, изиграна от Мишел Пфайфър: тя я създава с магия, за да хване падналата звезда Ивейн и да й изяде сърцето, за да получи младост и красота, а Ивейн си мисли, че там ще намери спокойствие и ще си почине по пътя за вкъщи, защото не знае къде се намира. Странноприемницата на Ламя метафорично може да се разглежда като капаните, които стоят на Пътя ни – бляскави, благородни и всепомагащи, а в действителност отклоняващи ни от Пътя и целящи да ни отнемат вътрешната сила. 

В контекста на темата искам да вмъкна едно допълнение по горната метафора. Трите сестри-вещици от филма са Ламя, Мормо и Емпуса: всички знаем какво е Ламя, а Мормо е женски вампир от гръцката митология, спътник на Хеката (богинята на лова и на вълците, в нейна чест са жертвопринасяли кучета), която хапе непослушните деца. Емпуса е женски нощен демон също от свитата на Хеката. Емпусите се появяват нощем, когато изгрее Луната, а тялото им е на получовек–полузмия с магарешки крака, остри рога на челото, остри зъби, много дълга змийска спираловидна опашка, с която летят. Според митологията емпусите пият човешка кръв като понякога се явяват на мъжете във вид на красива жена, предлагаща своята любов, а след като насители своя глад за кръв, те изяждали и още треперещите тела на жертвата. Изобщо, митологията бъка с истории за същества с рептило-вълчи характеристики, които следва да се разглеждат предимно буквално, защото е нереално да говорим за изобретяване на митологията в отговор на психологичната агония на невежите плебеи, които не можели да си обяснят кой им хвърля светкавиците, кой им изпива млякото и защо бог е на небето, а не на земята – всичко това на фона на гениалните мегалитни постройки от древността, с архитектурни грешки по-малко от архитектурния план на Empire State Building.

Това което се е случвало по нашите земи не е по-различно от онова по други географски ширини, базисната идея е една и съща с различни културни оттенъци. Звездното засяване, направо космическо изтръскване на бълхарника, е било инициирано и тук - имало е и влечуги, и вълци, както и хибридни същества, дали основите на всички митове и легенди в българския фолклор.

Мисля, че имаме достатъчно основание да предположим, че култа към вълка по българските земи е привнесен от прабългарите, пък били те и отделила се тракийска племенна група, тръгнала към Азия и върнала се обратно.

Вълкът в прабългарската религия е животно-тотем, на когото се прекланят и от когото изпитват страхопочитание, заради неговата изключителна сила, издръжливост и кръвожадност. В същото време вълкът представлява връзката на човека с природата, защото притежава преди всичко физически свръхспособности, които му придават мистичен ореол, но за този култ не е характерен онзи ритуализъм, така присъщ на култа към змията. Имаме основание да се замислим върху етимологията на думата „българи” и дали в действителност тя не е видоизменена от „волг-ари”, „вългари”, базирайки се на вълчия култ, предвид ролята му в прабългарската религия. Името на вълка присъства в български имена като Вълчан (войвода), Вълко, Вълъо, Курти, последното от които с доказан хунобългарски произход, от Коурт – истинското име на Кан Кубрат, според Именника на българските царе. Тук е мястото да споменем и етимологията на титлата „кан” и очевидната еднаквост със съзвездието Canis Major – Голямото куче или Сириус, която разбира се е неслучайна.

В българския фолклор вълчият култ се шири почти толкова, колкото змийският. Пример за това са Вълчите празници през февруари и ноември, когато се извършват своеобразни ритуали за предпазване от вълците, като същевременно им се отдава почит. По това време е забранено да се шие, като ножиците са отъждествявани с вълчата челюст, както и да се изрича името на вълка. За най-опасен се смята Куцулан – най-старият и най-кръвожадният вълк в глутницата, който винаги върви последен и накуцва. Черепът на вълка е имал окултно значение и приложение: поставяли са го до леглата на родилките, както и до детските люлки, за да се раждат здрави и силни деца. Спомнете си как Кан Крум пие от черепа на Никифор.

Вълкът е господар на Севера, на вечния лед и студ, докато змията сякаш е почитана в по-топлите ширини. Огледайте се, скандинавците или кавказките народи не обожествяват змията, имат тук-таме по някой дракон, на който определено не се отдава същото значение, колкото на вълка Фенрир например. За онагледяване, ето ареалите на разпространение на вълците и на змиите:

Ареал на разпространение на вълците: в зелено – понастоящем, в червено – в миналото

Ареал на разпространение на змиите

Като цяло, вълкът властва над зимата, а змията - над лятото.

Още от незапомнена древност вълкът символизира съвършеният воин, изкуството на войната, физическата сила. Думата „Lykaios” е гръцка и означава „вълчи”, „от вълк”, „вълкоподобен”. Връх Ликайон (Lykaion – Вълчата планина) в Гърция е мястото, където на всеки четири години са се провеждали състезания за сила и издръжливост. Според аркадийците, планината Ликайон е рожденото място на Зевс. Ликаон пък, син на Пеласг, митичният основател на гръцката цивилизация, се твърди че е създал култа към Зевс на връх Ликайон, основавайки в негова чест игри. Годишният фестивал Ликая в началото на май в Аркадия се свързва с канибализъм и човешки жертвоприношения (подобно на ритуалите на Молох) и превръщане на млади момчета във вълци, след изяждане на човешка плът. На върха на планината имало и светилище на Пан. Според легендата синът на Хермес разпространил култа на Пан-Ликайос и фестивала в Италия. При римляните също имаме приемственост на вълчия култ в образа на Луперка – вълчицата отгледала Ромул и Рем, като в римската митология също присъстват своеобразни вълчи празници Луперкалии („Lupo” – лат. вълк), които се празнуват именно в началото на февруари с прилично количество разврат и канибализъм.

Синкретизмът Пан-Ликайос в последствие се превръща в първообраза на Дявола, като в българския фолклор вълкът е олицетворяван именно с него. Това, разбира се, е орионска пропаганда за въвеждане на новата религия – християнството, която възражда Девата и езическата (и изцяло извънземна) Велика богиня-майка, Маат, Изида, Астарта, Ищар, Бендида-Кибеа и други нейни превъплъщения в различните култури в изкуствено подклаждан и доброволно приветстван матриархат, замаскиран под благото лице на Божия Син Исус Христос. Ако се разровим наистина надълбоко, ще видим, че вълкът поначало се е възприемал като дяволско творение, асоцииран с нечистите сили, зимата, студа и смъртта. Именно тези асоциации е носил и дявола през ранното Средновековие, като според вярванията е имал способността да се превръща в почти всяка твар, включително вълк и лисица, но не и в змия. Първоначално дяволът не е имал образ и форма на змия, а по-скоро е олицетворявал непреходната природа и нейната непредсказуемост, съответно – антагонистична на властващия и всенаказващ бог от Стария завет.

Според апокрифната литература, вълкът е създаден от Дявола (Шейтан), а кучето – от Господ. Самото християнство определя вълка като символ на дявола и на еретиците. На по-късен етап вълкът преминава в европейския приказен фолклор като отрицателен, често леко глуповат герой. Не се ли получава същото и с дявола? Колко истории съществуват в толкова много култури как дявола е бил прецакан, защото може да е лукав, но в крайна сметка винаги се оказва по-тъп от бога? Доброто винаги побеждавало злото. Пълни дясноцентристки бръщолевения. Като казах дясно – лявото винаги е било определяно като лошо и грешно. Вълкът пък на много места в българския фолклор е изобразяван от ляво – на юнака, на царя и т.н. Има един интересен византийски ръкопис – Хлудовския псалтир, който понастоящем се пази в музея в Киев, на който е изобразен Исус заобграден от вълци. Теософите ги определят като хора с вълчи маски.

А какво всъщност е кучето? Кучето е опитомен вълк в служба на човека, който пък е в служба на змията. Гениален план. Кучето е осакатена версия на вълка, лупи бета-версия. Вълкът е независим, неподлежащ на дресировка, вдъхващ страхопочитание и респект и най-важното – най-големият враг на Империята Орион и като такъв през хилядолетията той бива изопачен и детрониран, превърнат в олицетворение на злото и самият Дявол, докато кучето със своята елементарната лоялност към човека, спечелвана чисто и просто с един кокал на ден, е насърчавана, издигната в добродетел дотам, че почти във всеки дом да присъства негов представител. Ако си „добро кученце” и слушкаш, и се подчиняваш безпрекословно (дори израз има за това) ще си нахранен и на топло, но ако си див, с „животински” инстинкти, моментално се превръщаш в мишена на прасета с пушки и откриваш новия ловен сезон. Така две същества с общ биологичен произход са едновременно и добри, и зли – две проявления с еднакви физически характеристики, но автоматично превърнати в антиподи в зависимост от податливостта им на дресировка. Интересна концепция. Не се ли наблюдава абсолютно същия принцип в религията, икономиката и политиката? Докато на змията пък винаги са се отреждали епитети като мъдрост, мистичност, непредвидимост – изобщо все велики характеристики. Змията присъства в Стария Завет като олицетворение на злото и на греха, но Сатаната е различен от дявола. Идеята за Дявола е въведена далеч по-късно, че съвременният му образ съвпада с образа на Пан, а в последствие са му придадени и рептилски характеристики, за да стане объркването тотално. Докато служи за едни цели е един, а за други – друг, според епохата. В никакъв случай не съм адвокат на дявола, просто излагам нещата такива, каквито са. В крайна сметка и двете му проявления служат на една и съща Кралица.

Етимологично погледнато, Луцифер означава "носещ светлина", а вълците в миналото са се считали за носители на светлината, защото очите им светели в тъмното. По-късно те започват да се асоциират с луната. "Lu" от латински значи светлина, както и "luc" и "lumen", докато "lun" е луна. Ето една следа по пътя на синкретизма между образа на вълка с дявола. Така и в българските народни приказки вълкът постепенно от животно-тотем, което буди страхопочитание, се превръща в глуповато животно, водено единствено от първичния инстинкт да напълни стомаха си. Нещо такова:

Просто виждам как на Орион се заливат от смях, гледайки тези анимационни серии :)

Българските шамани са предсказвали бъдещето по вътрешности на куче. Като магично лечебно средство в миналото са ползвани козина от вълк, челюст и глава от него, както и цялата кожа. На вълка се кръщават деца за здраве и живот. Вълко, Вълчан, Курти и досега като имена и фамилии са широко разпространени в България. Така стои и генеалогията на имената Асен, Шенко, Шина – производни на вълчето име. В книгата си "Вълкашините - свещените кучета на предците ни" Райчо Гънчев разказва, че кумството на вълка в народните приказки също подсказва за почтително отношение към него. Според вярванията, вълкът е враг на вампирите и караконджулите, които гони и разкъсва. И до днес в някои зони на Родопите старите хора от местното население ядат сурова лой и месо от вълк за сила. Вярва се, че ако се яде месо от вълк, се придобива силата му. За омилостивяването на вълчата кръвожадност в църковния календар са отбелязани два периода, т.нар. Вълчи празници – в началото на февруари и средата на ноември. Те започват с Архангеловден и приключват на 21-ви. Ритуалите и обичаите през тези дни целят снижаване степента на конфликта с хищника и щетите от него. И двата периода са характерни в биологията и поведението на вълчите глутници. Февруари е свързан с разгонването, бесовицата, а ноември с формиране на зимните ловни групи. Годината е символично разделена на две за господстващите сили – от ноември до февруари господстват вълците, когато протичат Вълчите празници, свързвани с мразовитата зима. Кредо Мутуа казва, че влечугите не обичат студа и техните тела изстиват, ако не е достатъчно топло. Змиите излизат именно през лятото. Вълкът е богът на северните народи, а змията – на южните.

Тук е мястото да споменем наскоро заклеймения странджански обичай тричане/провесване/обесване на кучета. Той се изпълнява на Чист понеделник, наричан още Песи понеделник – точно в деня на Луната, като цели да предпази домашните кучета и хората от бяс (и следователно да не се превърнат във върколаци), и се изпълнява само от млади ергени. Гънчев споделя и интересния факт, че руският учен Михаил Павлов (фамилията синхронизира с Иван Павлов, откривател на условния рефлекс с помощта на прословутото му куче) открива корелация между кризисните периоди в човешкото общество и увеличаване числеността на вълчите глутници почти за целия 20-ти век. Той изтъква, че това може да се проследи и у нас след тоталното унищожение на популацията докъм края на 50-те години на 20-ти век. В началото на прехода към демокрация и падане на стария режим, който период бе изключително наситен с депресии и отслабване на обществото, в България са обитавали не повече от 200-250 вълка предимно в Родопи, Пирин, Западен Балкан. Появата на първите екземпляри и трайното им заселване във вътрешността на страната започнало да се забелязва след средата на 80-те години. Днес вълчата популация надхвърля 2000 екземпляра. Подобна взаимовръзка, разбира се, е спорна, но си струва да я споменем.

В Древна Гърция също се практикува тричане на кучета, който се изпълнява 40 дни преди Великден по особено жесток начин – кучетата се бесят, набождат на шиш, гонят и убиват с камъни. Кучето е едно от животните, които са се принасяли като жертви на тракийския бог. В Древна Гърция на кучето е било забранявано да влиза в свещени храмове, тъй като се смятало за мръсно. В юдаизма и в исляма кучешкото месо е едно от забранените за консумиране, поради същите характеристики. Кучето било асоциирано с прогонването на демони или с тяхното призоваване и било идентифицирано с духове (напр. в едно сказание за Светата Дева злият дух се появил във формата на черно куче). Чумата, според древногръцката традиция, е предшествана от лаещо куче и кукуригане на петел по време на нощните й странствания. През този период всяко човешко заболяване се прехвърля в тялото на животно при контакт, тъй като кучето играе ролята на жертвено агне (интересен избор на фрази, но в оригиналния текст е точно така). Всяка част от тялото му, особено половите органи, подкожните му мазнини, дори телесните му течности (кръв, урина, слюнка и т.н.) били мощни съставки в магическите практики. Още повече, консумацията на куче месо не представлявала опасност. Вместо това тази практика била нещо обичайно. На остров Егина пък, населението почитало богинята два пъти годишно с приношения на кучета, която традиция се смята, че е въведена от Орфей. Между другото, Orpheo от латински значи "тъмнина".

Замисляли ли сте се защо кучешкото месо е толкова разпространен деликатес в Азия, където са върлували може би най-много рептили? Митологията им е основана на тях – дракони, наги и змийски богини, което автоматично подразбира жертвоприношения на кучета. Отделно, почти никъде в световните религии няма приношения на змии, освен когато това не се прави с цел отмъщение или унищожение на змийски бог. Ето пример от "Махабхарата":

„Внукът на Арджуна, Парикшит, управлява след тях и умира, ухапан от змия. Разгневеният му син, Джанамеджая, решава да извърши жертвоприношение на змии (сарпасатра), за да унищожи змиите. По време на това жертвоприношение му е разказана историята на предците му.”

А в следващият материал ще се опитам да обясня защо Вълчите празници са точно в този период от годината. Междувременно - sapere aude :)


Прочетете още: Непознатият Сабазий и мястото му в българската митология