Непознатият Сабазий и мястото му в българската митология

В предния материал нахвърлих генерални щрихи за мястото на вълка в българската народопсихология. Днес, 3-ти февруари, е последният ден от т.нар. Трифунци, които започват по нов стил от 1-ви февруари (14-ти февруари по стар). На 2-ри февруари се чества Вълча Богородица. Месец февруари е странен сам по себе си. Той е нещо като буфер между зимата и пролетта, като сляпо време, през което могат да се случат много неща, някои от които доста неприятни. Изобщо, знаем, че Малък Сечко може да ни докара големи главоболия. Февруари е единственият възможен по-къс месец, а през високосната година, каквато е 2016, той нараства до 29 дни. Именно затова през февруари са вторите Вълчи празници.

Етимологията на "февруари" е доста интересна. Аз лично веднага го свързвам с вълка-звяр от нордическата митология Фенрир, бог на мъглата и илюзиите. А илюзиите на февруари са пословични, нали така? Ето, днес например, е почти 20 градуса, а уж сме в разгара на зимата. Февруари е онзи трикстър, който ни учи да не се поддаваме на външни провокации, които могат да се окажат фатални. Та, февруари, от лат. februarius mensis означава "month of purification", или месецът на пречистването. На латински februare значи "да се пречистиш". Да не забравяме, че по стария римски календар, февруари се явява последният месец от годината, следователно - месец за пречистване. Още повече, едно от прозвищата на древногръцкият бог Аполон е Аполон-Феб.

Толкова за Вълчите/Мръсните дни. Сега искам да поговоря за една митологична фигура, която ме вълнува от доста години, и чийто празник ще покажа, че предхожда Вълчите февруарски празници. 

Българският фолклор изобилства от легенди, истории и митове за различните видове змейове, хали, лами и така нататък. Честно казано, тривиалните памфлети са ми доста скучни вече, затова ще се спра на по-рядко срещана информация. Нека поговорим за непознатият Сабазий. Тракийският бог Сабазий е олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа, която трансформация се подготвя именно през февруари, за възраждане през пролетта. Определя се като тракийско-фригийско божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Другото му име е Загрей. Син е на Зевс и Персефона, с която върховния бог се сближил след като приел образа на змей.

В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през 5 в. пр. Хр. култът към него преминал в Гърция, а по-късно в Рим, и бил модифициран в култа към Дионисий и съответно Бакхус. По-късно името Сабазий било използвано във връзка с имената на Зевс, Юпитер и Саваот. Сабазий е изобразяван като брадат мъж с фригийска шапка, жезъл, пиниева шишарка. Шишарката се среща като свещен символ в много религии и според някои автори символизира хипофизата или третото око (свръхпознание). Изображенията на Сабазий нямат определена иконография в целия ареал на разпространението му. Според една класификация те са два основни вида:

1) Фригийски: богът се представя като брадат мъж с фригийско облекло и с шапка; в едната си ръка държи жезъл, който често завършва с жест на т. нар. benedictio latina (лат. благословия); в другата си ръка държи пиниева шишарка. Край него има изображения на змия, овен, орел. гущер и др.;

2) Гръко-римски тип: произлиза от синкретизма между Сабазий и Зевс-Юпитер, поради което от специфичните фригийски белези е съхранен орелът.

Съществува и друг вид паметници, които по иконография могат да принадлежат към един от двата типа. Това са изображения на ръката на бога от метал, кост и др., в жест на благословия, които ще разгледаме по-късно. Единственият открит релеф на Сабазий във фригийска интерпретация е от Филипополис - оброчна плочка с две изобразителни полета. В горното по-голямо поле е представен Сабазий, но заобиколен не от фригийски символи, а от богове и от полубогове. В долното поле централният образ е конник в галоп надясно с фригийска шапка, облечен в традиционния за тракийския Херос костюм.

Едни от малкото открити монети с образа на Сабазий го изобразяват именно като конник:

Богът-конник. 310-315 г. сл. Хр. Открити са само седем подобни монети

Скалното плато Белинташ е разделено на три самостоятелни части. В Източни Родопи се носи легендата, че по време на потопа каменната грамада Белинташ е приютила от страшните вълни Ноевия ковчег. На скалата ясно личат кръгли отвори с неизвестно все още предназначение. На тюрските езици Белинташ означава „камък на познанието”. В подножието на Свещената планина е открита единствената към момента сребърна оброчна плочка с образа на Сабазий в цял ръст, датирана към 2-3 в. сл. Хр. По тялото му се извиват бузести змии.

Очевидно е значението на змията за почти всички древни цивилизации, а както виждаме, и за тракийската. Предвид факта, че Сабазий е почитан предимно в Долна Мизия, както и близостта на неговото светилище Белинташ с Дяволското гърло, което се спряга като един от входовете към „кухата земя” спокойно можем да предположим, че би могъл да има роднинска връзка с представителите на рептилоидната раса. Самият Александър Фол отбелязва, че на тази оброчна плочка е твърде възможно да е представено зооморфно изображение на Сабазий, т.е. това да е първообразът на змея. Още повече, Загрей, “рогатата змия”, в превод значи Син на небето и земята (препратка към звездната шумерска двойка Ану и Ки, която дава живот на анунаките). А на снимката по-долу е тракийски шлем с видимо египетско влияние (или обратното):

Пак от Тракия (територията на Августа Траяна) произхожда и бронзова дясна ръка на Сабазий, в жест на благословия. Около китката се увива змия, а над изправените два пръста се вижда мълния, върху която е кацнал орел. Жестът на благословия е отличителен символ за ръцете на Сабазий. Съществуват обаче и изображения на Тракийския конник, който издига ръка в същия жест върху паметници от Тракия, от Македония и от о. Тасос. Забележете шишарката на палеца и овенът на дланта с препратка към древноиранските религии.

Ръката от слонова кост на Сабазий може да се види в Историческия музей – Добрич. В основата на изящно изработената ръка са моделирани акантови листа, а в изпънатите пръсти държи орех (или яйце?), от който е запазена половината, в която е изработено миниатюрно изображение на конник, убиващ с копие животно, което според историците е мечка.

В християнството, жестът на ръката е жест на благославяне. Смисълът е, че Бог е върховният благославящ. С този жест благославят свещенниците и епископите. Двата пръста са прави, един до друг и означават двете естества на Исус Христос - човешкото и божественото. Безименният и палецът образуват кръг, което загатва за безкрайната природа на Бога. Този тип иконна схема се нарича "Господ Саваот", което значи "Господ Вседържител", или както още е наречено "Ветхий денми" - превеждано от богословите като "Старият по дни".

Благославящият Исус

Във ведите, Паришешана-мудра прилича на благословията на светците, с леко наведена надолу длан и се прилага при намалена виталност и проблеми с очите. Сакралните ведически жестове се изразяват в комбинации от докосване на пръстите на ръцете – по този начин се представят природните стихии (елементи на творението) и съответните вътрешни органи. Палецът съответства на етера и мозъка, показалецът – на въздуха и белите дробове, средният пръст – на огъня и червата, безименният – на водата и бъбреците, а малкият пръст – на земята и сърцето.

Паришешана-мудра

Сабазий е бил почитан и от келтските народи, за които има теория, че са тракийски племена. Барелефът по-долу е открит в Копенхаген. Без съмнение това е Сабазий с цялата му свита: бик, орел, змии, горе вляво е римската богиня на луната Хеката, а вдясно предполагам, че е Меркурий. Забележете атрибута на върха на кадуцея – ръката на Сабазий в жест за благословия.

 Сабазий и неговите символи, релеф,,  Ни Карлсберг Глиптотек Копенхаген

Сабазий е бил върховно божество на тракийското племе даки, основали Дакия и ожесточено воювали с римляните. На север от р. Дунав даките също говорят тракийски език, който според някои учени вероятно има малки диалектни различия от този, говорен от траките на юг. Флагът на древните даки се е наричал „драко” и е изглеждал така:

Флагът на даките е олицетворявал дракон с вълча глава, направена от бронз или сребро (препратка към мита за създаване на Римската империя – Ромул и Рем; вълкът като лунно животно, среброто като лунен метал). Опашката била цилиндрична и направена от увити парчета плат, така че да се движи като опашката на змия. Флагът се носел с копие, забито в основата на вълчата глава, която си отваряла устата. Това произвеждало страшни звуци и доста сплашвало противниците и особено конете им. Даките вярвали в безсмъртието, също като всички останали тракийски племена. Тук е налице някакъв синкретизъм между вълка и змията, като вълка е доминиращият, както е и в България (най-малкото, територията й е с формата на лъв).

Според българският фолклор, змеят произлиза от змия (смок), която приема облика на красив млад мъж, обикновено рус, през нощта и се явява на своята любима. Обикновено е с криле, а често и многоглав. Змеят обитава пещери високо в скалите или до река, кладенец. Известни са легенди за змейове в Рабишката пещера, пещерата до с. Пирин и с. Чупрене. Широко разпространеният синоним „ламя” произхожда от славянската митология, и се отнася за „това, което остава извън гроба, с одухотворяване на природата”. Ламята е воден демон и умее „дете да открадне от писана люлка и друго там да подхвърли”. Това е също белоруската „лойма” и „чарчиха”, задкарпатско-украинската „дива баба” и „лисъвка” – отблъскващи същества с дълги гърди и големи глави, които нападат бременни и раждащи жени и крадат бебета. В този смисъл, змеят трябва да се различава от ламята, която е абсолютно отрицателен образ, докато при змея се срещат и положителни оттенъци като стопанин, пазител на селото и сражаващ се със змейовете на другите села. Славянската дума „змей” е изменена в балканското „аждаха” (при сърбите - „аждая”, при българите – „аждер”), което е перска заемка през турски, и „хала” (също „ала”). Змеят е въздушен дух и живее в буреносни облаци или в езерата, напада добитъка и дори хората, отвлича ги във вихър, заплашва да погълне слънцето. Смоковете не приличат на хора и славяните вярват, че те произлизат от прастари змейове, на които са пораснали крака с нокти и огромни крила.

В пограничните територии на България и бивша Югославия се среща „змай” или „змей”. Това е човек, който се ражда с малки крила под мишниците и когато се заоблачи, потъва в дълбок сън, а душата му се отправя на бой. Змейове могат да бъдат деца, дори птици и животни. Според българските вярвания, змеят има човешки черти – влюбва се, жени се, има деца, а най-много обича млякото. Майките пазели ревностно дъщерите си от погледа на змей. Ако змей се влюби в девойка, тя става мълчалива, тъжна, посърнала и ако сподели с някого за любовта си, тя умира. Ако девойка намери на пътя китка, тя не трябва да я взема, а да я подмине със сведена глава, защото може да е хвърлена от змей, ако пък си вдигне главата да се огледа, може да срещне погледа му и да се влюби в него. Змейската невеста обикновено се превръща във вещицата на селото, защото змея я учи как да лекува с билки. Заченато с змей дете се раждало с опашка и с криле и било много смело. Петко Рачев Славейков пише:  

„По песните и по някои народни приказки забелязва са едно влияние в митологическите понятия за змеевете с онези за слънцето. Змеевете са представят не само сиятелни и блестящи, което е символ на слънцето, но йоще и в свойствата и в отношенията им с человеците са вижда някое сходство с онова на слънцето по предания спазени в някои стари песни за него. Това, що отдават днес на змеевете, че либят женските и ги похищават, това са вижда да са е отдавало някога и на слънцето, както потвърдяват това някои стари песни; доказателство на това имаме йоще и в песните, в които непременно среща са слънце вместо змей и змей вместо слънце.”

Значението на змея впоследствие бива модифицирано, след привнасяне на митове на други народи, както и образът на бога – повелител на влечугите. Сабазий е асимилиран от римските богове Марс и Юпитер, след това от Зевс и Арес, преминава през многоликия Перун и Яровит, и продължава да се модифицира митологично в легендите на днешния ден. Темата за змея е наистина неизчерпаема, затова ще спра до тук.

Преди години, когато се бях разровила по темата, попаднах на един интересен доклад на доц. д-р Павел Стефанов от Шуменския университет. Студията му беше на тема: "Сабазий и св. Атанас - за един древен ритуал по нашите земи". Можете да изтеглите пълният текст от Историческа конференция Варна. Доц. Стефанов прави един много интересен разбор на ритуалите по случай честванията на Свети Атанасий в Етрополския Балкан. Празникът на светията се чества на 18-ти януари. През тази седмица се бях сетила отново за Сабазий и както знаете, публикувах статията за вълците на 19-ти януари. По-странното беше, че тогава комуникирах с приятелка от чужбина, чийто съпруг се казва Атанас, а аз дори не знаех, че тогава е Атанасовден. Това ме подсети за въпросният доклад на доцента, и реших отново да го прегледам. Според доклада, етрополската традиция включва посрещане на слънцето под хълма св. Атанас, палене на огньове и приготвяне на жертвено месо. Хълмът се намира южно от Черни връх. Поверието гласи, че всеки на този ден трябва да вкуси мечешко месо. Празнуването на хълма продължава до обяд, след което започва подготовка за слизането с двуметрови шишове с нанизано обредно месо. Шишовете символизират жезли при слизането. Интересното е, че участниците в ритуала подвикват един на друг "Сабой! Сабой!". Питани какво значат тези слова, те вдигат рамена и отвръщат "Така се прави". Участниците забиват шишовете на мястото на тлеещите огньове, а по-късно се наблюдават планински орли, които долитат и изяждат жертвената храна. От снимките на оброчната Ръка на Сабазий по-горе виждаме, че орелът е един от важните символни животни на божеството. Измежду останалите му символи са важни клончето на безсмъртието и кадуцеят, които репрезентират тракийската идея за безсмъртието. Спомнете си сурвачката-кадуцей, който празник отново се празнува през това време на годината. Между другото, идеята за свещенодействие в изкопани ями се среща и при Залмоксис, друго тракийско божество, при което вестоносеца на божеството е обстрелван в яма с четири стрели. Ако вестоносеца умре, означава, че богът е благосклонен към тях и е приел техния дар, а ако оживее от стрелите, го доубиват с камъни, смятайки, че пратеникът е недостоен за божествената благословия. Според Порфирий, мечката е символно животно именно на Залмоксис. Тук отново двете божества преминават в синкретизъм, чийто корени все пак могат да се щриховат. Много учени свързват Сабазий с Тракийския Херос или героят на кон, тъй като и при втория се среща ръка, вдигната в жест на латинска благословия. Авторът прави смело и аргументирано предположение, че легендарното светилище на Дионис в Тракия се намира именно на хълма в Етрополския Балкан, а ритуалите на хълма св. Атанас са отглас от митологичното минало.

Това, което е интересно за мен в този доклад, е присъствието на мечката в цялата ритуалност. Преди месец, когато започнах да обобщавам материалите си по темата и да ги систематизирам, се случиха интересни синхроничности. Една позната имаше странен сън с мечка, при положение, че тя рядко помни сънищата си. Само след седмица, в съвсем друг град, друга позната ми разказа отново сън с мечка с абсолютно същия сюжет. И двете лица не се познават, а с втората се познаваме от месец и се виждахме за втори път. Това ме накара да затвърдя мнението си, още след чуването на първия сън, че хората по това време просто прихващат несъзнателно от природните биоритми, голяма част от които са интегрирани в старите езически обичаи. В случая, символа на мечката като животно на силата предхождаше Вълчите празници, и някакси Сабазий, въпреки всичките змии увити около ръцете му, беше свързан с това. В този си аспект, той не репрезентираше мъдростта на змията или нещо друго свързано с нея, а мечката беше важната като пулсация на планетата. Знаем, че мечката спи зимен сън до март, а интригуващото е, че мечките са всъщност от подвид Кучеподобни, което вече доста пасва на всичко, което изписах досега. :) Urа!

Прочетете още: Мястото на вълка в българския фолклор