Земята се движи със скорост 120 000 км/час около Слънцето. Дължината на земната орбита около Слънцето възлиза на 940 милиона километра, което разстояние Земята изминава за една година. Земята се движи около собствената си ос със скорост 1600 км/час, измервано на екватора. Ако тези ротационни особености на Земята бяха по-различни, животът на нея не би бил възможен.
Нашата Галактика (Млечният път) се състои от 100 милиарда слънца, подобни на нашето Слънце. Диаметърът на Млечния път възлиза на 130 000 светлинни години (1 светлинна година е около 10 милиарда километра).
Астрономите считат, че Вселената се състои от 10 милиона такива галактики, всяка от които е изградена от няколко стотици милиона слънца. Изчислява се, че диаметърът на Вселената възлиза на около 20 милиарда светлинни години.
На разстояние 30 000 светлинни години от центъра на Млечния път се намира една малка звезда – нашето Слънце. На него се пада общо 99,99% от цялата маса на Слънчевата система. Това значи, че на деветте планети от Слънчевата система, заедно с техните сателити, се пада 0,01%. Между тези девет планети се намира и нашата Земя.
За да съществува живот на земята, е необходим голям запаз от въглерод. Въглеродът се образува от комбинирани или на три хелиеви ядра, или на хелиево и берилиево ядро. Известният математик и астроном професор сър Фред Хойл е установил, че за да може това да стане, енергийните нива на основното състояние на ядрото трябва да са много прецизно настроени едно спрямо друго. Това явление се нарича „резонанс”. Ако отклонението е повече от 1% в която и да е посока, Вселената не би могла да поддържа живота.
Физикът Пол Дейвис ни казва, че ако съотношението между силното ядрено взаимодействие и електромагнитната сила се отличаваше само с 2 към 1016 , нямаше да могат да се образуват никакви звезди. Съотношението между константата на електромагнитното взаимодействие и гравитационната константа трябва да бъде също така точно балансирано. Ако то се увеличи само с 1 към 1040, ще могат да съществуват само малки звезди; ако се намали със същата стойност, ще има само големи звезди. Но във Вселената трябва да има и големи, и малки звезди – големите произвеждат елементи в своите термоядрени пещи, а само малките могат да горят достатъчно дълго, за да поддържат планета, на която има живот. Това е точността, необходима на един стрелец, за са улучи монета на другия край на наблюдаемата Вселена, на разстояние от двадесет милиарда светлинни години. Ако ни е трудно да си представим това, една друга илюстрация, предложена от астрофизика Хю Рос, може да ни помогне. Покрийте Америка със слой монети, стигащ до Луната (слой с дебелина 380 000 км). След това направете същото с още един милиард континенти със същите размери. Боядисайте една от монетите в червено и я сложете някъде в една от милиарда купчини. Завържете очите на някой приятел и го накарайте да извади червената монета. Вероятността да го направи е 1 към 1040 .
Възможността да съществува планета като нашата във Вселената е около 1 към 1030.
* * *
Човешкото око е изградено от 100 милиона светлинно чувствителни клетки.
Мозъкът е изграден от 100 милиарда нервни клетки, свързани в сложна комуникационна система, чиито нервни влакна достигат 500 000 км. Този 1,5 кг орган притежава най-сложната структура във Вселената. Той ръководи, координира, събира, преценява, анализира, запаметява, комуникира, приема и изпраща импулси и осъществява мисловните процеси над всички физиологични функции в организма. Тази дейност се реализира от 100 милиарда нервни клетки (неврони) и от още 100 милиарда поддържащи неспецифични клетки. Нервните клетки са свързани помежду си, като броят на връзките (средно 30 000 синапси на клетка) между тях е по-голям от числото на атомите във Вселената (!). Изчислено е, че за описанието на тези междуневронни връзки ще са необходими 10 милиарда тома книги с по 400 страници всяка една. Дължината на нервните влакна в главния мозък възлиза на повече от 500 000 км и допълнително 380 000 км извън главния мозък. Мозъкът е в състояние да извършва за една секунда един трилион операции (= 1 милиард милиарда). Най-бързите суперкомпютри днес са в състояние да извършват 10 милиарда изчислителни операции за една секунда. Така човешкият мозък е 100 милиона пъти по-бърз от най-бързия съвременен компютър.
900 висококвалифицирани специалисти от 40 страни на света са работили в продължение на 15 години, за да дешифрират последователността на буквите на генетичната наследствена информация. От 32 000 гени на човешкия геном досега са дешифрирани само около 3% от последователността на ДНК-молекулите на генетичния код. Каква огромна интелектуална и финансова инвестиция е била необходима, за да се постигне един такъв скромен успех.
Една обикновена човешка чернодробна клетка се състои от 53 милиарда сложни протеинови молекули. Ако се умножи това по общия брой на клетките, изграждащи организма, се получава космическа цифра от белтъчни молекули, която човешкият разум не може да побере. Съставните части на молекулата и самите молекули трябва да са подредени в строго определен ред, за да могат да изпълняват функцията, за която са предназначени. Тази подредба се определя от кодираната във всяка клетка генетична информация. Учените изчисляват количеството на биологичната информация, съдържаща се в генетичния материал на една клетка, с писмена информация, която може да се побере в 1000 книги от по 600 страници с по 500 думи на страница. Но това не е всичко! Генетичният код в клетката е написан на „азбука“, състояща се само от четири букви, а трябва да бъде преведен на азбука, състояща се от 20 букви (протеиновите молекули са изградени от 20 аминокиселини). Генетичната информация трябва да бъде преведена, безпогрешно транспортирана и предадена в подходящ момент и с подходяща скорост, за което е необходима и съответната енергия. Всички тези процеси трябва да протекат в абсолютна хармония, за да се получи съответната специфична белтъчна молекула.
Нека предположим, че искаме да получим протеин, съставен от 100 аминокиселини (това би бил доста малък протеин, повечето са поне три пъти по-дълги). Аминокиселините съществуват в две форми, което са огледален образ на една на друга и са наречени L- и D-форми. Тези две форми се образуват в равни количества в пребиотичните симулационни експерименти, така че вероятността да се получи едната или другата форма е приблизително 1/2. Всички срещащи се в природата протеини обаче съдържат само L-формата на аминокиселините. Вероятността да се получат 100 аминокиселини само в L-форма следователно е (1/2)100 , което е шанс 1 към 1030 . След това нашите аминокиселини трябва да се свържат една с друга. За да функционира белтъкът, връзките между съставящите го аминокиселини трябва да бъдат пептидни – така белтъчната верига ще може да се нагъне в необходимата триизмерна структура. Но в пребиотичните симулации не повече от половината от образуваните връзки са пептизни. И така, вероятността за пептидна връзка е около 1/2 и отново вероятността да се получат 100 такива връзки е 1 към 1030. С това вероятността 100 L-аминокиселини да се свържат случайно с пептидни връзки е около 1 към 1060.
Дали е случайно, че четеш това...?
Източници:
1. http://evoliucia-ili-satvorenie.hit.bg/EvolSatv.htm
2. Джон Ленокс, Погребала ли е науката Бога?
Няма коментари:
Публикуване на коментар