Една четвърт календар – три четвърти астрология и мошеничество

Из „Звездобройците на древността“

Никола Николов и Владимир Хараламбиев

Днес е неделя, 3 март 1968 г. Само преди три дни изтече февруари, след 28 дни ще започне април. Ние, българите, казваме, че днес е неделя, но за германците същият ден е Sonntag, а за англичаните е Sunday. И двете думи означават ден на Слънцето. Знаете ли, че вторник, сряда, четвъртък и петък на френски и италиански са съответно Mardi – Martedi, Mercredi – Mercoledi, Jeudi (Jovis dies) – Giovedi, Vendredi – Venerdi – ден на Марс, Меркурий, Юпитер и Венера. Откъде ли са произлезли имената не само на седмичните дни у французи и италианци, но и на месеците, които употребяват хората по цялото земно кълбо? Най-после какво ли означава думата календар?
Знаете ли, че произходът на тези думи датира от онези далечни времена, когато римските легиони са кръстосвали бреговете на Средиземно море, „за да знаят всички народи силата на римското оръжие“. Думата календар, имената на седмичните дни у някои народи на Западна Европа, на месеците, които употребяваме и ние, са тясно свързани с летоброенето на римляните.

Както всички народи на древността, така и римляните започват отчитането на времето по лунния календар. Месецът разделят на три неравни части: част първа – календи, втора – нони и трета – иди. В същия ден, когато тънкото лунно сърпче едва се показвало в лъчите на залязващото слънце, един специален вестител, назначен от Pontofex Maximus – главният жрец на Рим, известявал от площад на площад началото на новия месец. С това провикване (caleo на латински) започвали новите календи (нещо, което трябва да бъде провъзгласено чрез повикване). Дните между петия и седмия ден след това (приблизително първата четвърт) наричали нони, а между 13- и 15-ия ден – иди. С течение на времето двете последователни наименования излезли от употреба, но затова пък първото оформило понятието, с което отчитаме времето – календара.

Потомците на Ромул и Рем назовавали дните на месеца по твърде странен начин. Те не казвали „днес сме 3 март“, а „днес сме четири дни преди мартенските нони“ или вместо 25 март – шест дни преди априлските календи и т.н. Това правило да се запомни добре – то ще ни изясни по-късно произхода на една дума, която употребяваме и днес, наистина в твърде изопачен вид.

Годината в древния Рим започвала с месец март – месец, посветен на бога на войната. По това време започват земеделските работи на полето и римляните решили, че е благоразумно да посветят този месец на Марс, за да има кой да им пази труда и реколтата от грабители.

Името на следващия месец според едни етнолози произлиза от етруската дума април, което буквално се превежда слънчев. Според други учени думата април произлиза от глагола аперире, което означава откривам. През този месец в същност започва пролетта с раззеленяване на природата, с разпукване на пъпките по дърветата.

Дъщерята Майя на титана Атлант дала името на следващия месец, а юни произлиза от името на римската богиня – майка Юнона (древногръцката Хера).

Следващите шест месеца римляните означили с числителни имена: квинтилис, сикстилис, септембер, октобер, новембер и децембер.

Ето ни пред единадесетия месец. Още римляните знаели, че през децембер денят е най-къс, най-рано се мръква, най-късно се съмва. Със следващия месец започва обновяването на природата – дните стават по-дълги, слънцето, макар едва уловимо, започва да грее по-силно. Единадесетият месец, от една страна, се свърдвал с миналото, а от друга, гледал към бъдещето и римляните го кръстили с името януариус – месец на двуликия бог Янус – бога на домашното огнище. Две лица имал този бог – едно старо и сбръчкано, обърнато назад към миналото, и друго младо и весело, обърнато към бъдещето. Изображението му с ключ в ръзе поставяли над всяка врата – да пази къщата не само от крадци, но и от лоши духове.

Най-после идвал ред на дванадесетия месец. Римляните го нарекли фебруариус, което означава очистителен. Този месец бил посветен на умрелите и на покаянието на греховете. Наименованието му произлиза от името на етруския бог на смъртта Фебрус – бог, когото особено много тачели най-древните жители на Апенинския полуостров.

Вавилонската седмица като по-малка мярка за измерване на времето чрез гърците преминала и у римляните. За вавилонците и египтяните един от седмичните дни бил злокобен, в него не трябвало да се работи. Те го посветили на бог Нинурта, който към всичко друго бил и бог-съдия на грешките на хората. Този ден вавилонците наричали шабат. По-късно шабат – събота, преминал като неработен ден и у евреите. Християните променили неработния ден на неделя, защото според християнската религия в този ден е възкръснал спасителят на човечеството Исус Христос. И сега у руснаците неделята се нарича воскресение. Тези вярвания на древните народи чрез гърците преминали и у римляните, но те им дали свой облик. Слънцето, най-блестящото светило на небесния свод, определили да покровителства неработния ден – неделята. На Луната се паднал понеделник, на Марс – вторник, на Меркурий – сряда, на Юпитер – четвъртък, на Венера – петък и най-после на стареца Сатурн – събота. Разбира се, че това разпределение на седмичните дни не станало случайно, а по строго определени „правила“. Астролозите на древния Рим, а още повече наследниците им от Средновековието приели, че боговете покровителстват не само отделните дни от седмицата, но всеки час от деня. Така например Луната не само че управлява работите в понеделник, но и в първия, осмия, петнадесетия и двадесет и втория час от този ден. Вторият, деветият, шестнадесетият и двадесет и третият час се паднали на Сатурн; третият, десетият, седемнадесетият и двадесет и четвъртият – на Юпитер. Идвал редът на Марс – четвъртият, единадесетият и осемнадесетият час от понеделник и първият час от следващия ден вторник, както и първия, осмия, петнадесетия и двадесет и втория час от този ден. По пътя на същите разсъждения били разпределени и останалите дни от седмицата, както и часовете в съответните дни. Оттук нататък имената на седмичните дни се получили от само себе си – имената на дните били съобразени с имената на боговете, които ги покровителстват. В началото на тази глава ние си поставихме въпроса: как са произлезли имената на седмичните дни у французи и италианци? Сега вече можем да отговорим. Римляните назовавали вторник, сряда, четвъртък и петък по имената на своите богове. Французите и италианците изопачили тези латински наименования и се получило това, което срещаме днес у тях.

При нас, българите, имената на седмичните дни нямат нищо общо с никакви богове, а отговарят или на това, какво се върши през този ден, или на реда му през седмицата. Неделята е ден, през който се почива – не се работи. Името произлиза от древнославянската дума делати – работя. Понеделник е след неделята, вторник – втори работен ден от нея и т.н. Само съботата произлиза от древновавилонската дума шабат и ни напомня за онези далечни времена, когато цар Хамурапи е „получил” от бог Шамаш първия календар.

Но да се върнем отново в древния Рим и да видим как великият жрец и неговите колеги се справили по-нататък с подредбата на календара.

Римляните никак не обичали четните числа – смятали ги за носещи нещастие. Месеците им траели или 31 дни – I, III, V, VIII, или 29 – II, IV, VI, VII, IX, X  и XI, и само фебруариус имал 28 дни. Първо, за него повече дни не достигали и, второ, все пак по-добре е да е по-къс – не е много приятно цели 31 дни да живееш в месеца на смъртта.

Но да пресметнем за една година какво се получава при такава продължителност на месеците:

4,31+7,29+1,28=355 дни

а годината има 365 ¼ дни. Остават 10 ¼ дни – какво да се прави с тях? Pontifex maximus и неговите подчинени лесно намерили разрешение. Всяка втора година те прибавяли нов месец, който траел ту 22, ту 23 дни. Този месец се наричал мерцедоний. Получавала се такава поредица: I година – 355 дни, II година – 377, III година – отново 355 дни и IV година – 378 дни. В тези четири години се събират 1465 дни, когато всъщност трябва да бъдат приблизително с четири дни по-малко. Какво би произлязло от това? За шестдесет години ще се натрупат цели два месеца. Великият жрец, да речем, обявява, че след пет дни е празникът на цветята 28 април, а вместо цветя вън веят снегове и хали, защото всъщност е 28 февруари. Римските жреци лесно можели да оправят неуредиците, но нямали сметка от това. Кое ги карало да поддържат бърканицата в календара?

Отговор ни дава името на допълнителния месец мерцедоний, произлизащо от латинската дума мерцес, което означава разплата. В древния Рим била заведена такава практика – дълговете се плащат именно през този месец. Римските жреци го помествали по средата на месец фебруариус. Тече си фебруариус съвсем нормално до 23 число. Следващият ден не е вече 24 фебруариус, а 1 мерцедоний. Минават 22 (респ. 23) дни и изведнъж отново се връща фебруариус с 24-ото си число. Дотук всичко като че ли е в ред. И то би било така, ако не се намесваха користните сметки на жреците. Те получавали крупни подкупи от видни римски граждани да удължат годината и с това да отложат идването на месеца, в който се плащат дълговете. Или, обратното – да скъсят годината, та часът на плащането на сметките да дойде колкото се може по-скоро. Едни години удължавали, други скъсявали по своя угода, докато всичко съвсем се объркало. И точно тогава, когато римляните смятали, че вече никой не може да оправи календара, управлението на страната поема Гай Юлий Цезар. Той бил не само велик пълководец и голям държавен деятел, но и Pontifex maximus, а по-късно и едноличен диктатор. Последните две длъжности му давали пълна власт, абсолютно необходима за провеждане на една смела реформа с календара.

Двуликият Янус застава начело на годината

Юлий Цезар бил един от най-културните хора на своето време. Той добре познавал древната наука на египтяни, вавилонци и гърци и все пак към провеждане на календарната реформа не пристъпил сам. От далечната Александрия (по това време Египет е вече римска провинция) той извикал на помощ астронома Созиген. Дал му абсолютни пълномощия да прекроява календара, така че той да се оправи. И Созиген се заловил за работа.

Първата му грижа била да се справи с излишния тринадесети месец – източника на всички злини. Но това значело да се намери място на 10 ¼ дни, които оставали след редовните дванадесет месеца. На второ място заставал въпросът, с кой месец трябва да започва годината. У древните народи това начало обикновено се свързвало с някакво важно събитие. Както вече видяхме, за египтяните то било разливането на Нил. И други народи началото на годината се свързвало с пролетното равноденствие. В древния Рим всички длъжностни лица встъпвали на работа от 1 януариус и животът изисквал да се помисли трябва ли мартиус да е първи месец от годината. Дали не е по-добре първи месец да стане януариус – това ще е съобразено с някои практически страни в живота. Да се разрешат тези задачи не било лесна работа. Първо противници били не само жреците, но и обикновените хора в Рим – те били свикнали с досегашното разпределение на годината и всяка промяна им се струвала светотатство. Второ, много по-важна причина – как да се разпределят 10 ¼ дни между дванадесетте месеца, та да се отстранят досегашните неуредици.

Созиген с пълната подкрепа на Цезар обаче се справил с всичко. Не само че пренесъл началото на годината в началото на месец януариус, но и за това дал обяснение, отговарящо на религиозните вярвания на хората. Двуликият Янус с едното си лице гледал назад към миналото, към изтеклата вече година, а с другото напред към бъдещето, към идващата година.

Десетте дни в повече разпределил така: всички нечетни месеци получили по 31 дни, всички четни по 30, само злокобният фебруариус останал с 29 дни. Но да пресметнем и да видим какво ще се получи:

I, III, V, VII, IX, XI – 6,31 = 186

IV, VI, VIII, X, XII – 5,30 = 150

   II – 1,29 = 29

                             ____________

                    Всичко       365 дни

Оставало само ¼ ден и Созиген решил към всяка четвърта година да се прибавя по един допълнителен ден. Къде обаче да се сложи този ден? Съвсем естествено би било от наша гледна точка да се прибави към и без това късия фебруариус. Но Созиген и Юлий Цезар решили прибавката да стане по изпитания вече стар начин – вмъкнали излишния ден между 23 и 24 фебруариус. Да видим това как ще звучи на езика на древните римляни? Днес ние казваме 24 фебруариус, но за римляните този ден бил шести ден по мартенските календи. На латински шести е секстус. Вмъкнатият нов ден ставал два пъти секстус – бисекстус, а годините, в които имало такъв ден, се наричали бисекстилис. Тази дума у славянските народи след това така се изменила, че станала високосна.

Дотук всичко е добре и би останало така, ако не се намесили мошеническите навици на жреците и човешката суета.

Новият календар трябвало да влезе в сила на 1 януариус 45 г. пр. н. е. Година и половина преди това обаче жреците, за да провалят календарната реформа (от която нямали никаква сметка), така объркали нещата, че празниците, които имали строго установено място в годината, избързали с цели 80 дни в сравнение с календара. Созиген и Цезар обаче се справили и с това препятствие, но затова 46 г. пр. н. е. имала 15 месеца с общо 445 дни. Към 366-те дни на тази година те прибавяли един мерцедоний между 23 и 24 фебруариус и още два безименни месеца от 34 и 33 дни между новембер и децембер. Само една година след като новият календар влязъл в сила, жреците отново го променили. Вместо на четири години да прибавят по един ден, те започнали да правят това на всеки три години. Календарът отново щял да се обърка, ако не се намесил приемникът на Цезар – първият римски император Октавиан Август. Той върнал в сила направеното от Созиген и неговия велик покровител.

Още нещо направил обаче Октавиан Август. По примера на своя предшественик, който прекръстил месец квинтилис на свое име – юли, той решил да преименува следващия месец. Защо именно следващия, можем да правим само догадки – щом той е приемник на Цезар, то следва и месецът му да се намира след юли. Така месец секстилис станал август. Този месец има само 30 дни, а не е редно месецът, който ще носи името на великия император, да има по-малко дни от месеца на Юлий Цезар. И Октавиан Август удължил своя месец с един ден, който взели от фебруариус. Сега обаче възникнала нова неприятност. Три последователни месеца – юли, август и септември получили по 31 дни. Това се сторило на Октавиан Август твърде нередно – много грубо се нарушавало установеното правило от Созиген и Цезар за продължителността на четните и нечетните месеци. И първият римски император отнел един ден от септембер, прибавил го към октобер, същото направил с новембер, като удължил последния месец от годината децембер. Така установеният ред и продължителност на месеците се запазили и до днес. Само 366-ия ден на високосните години от бисекстус се превърнал в 29-ия ден на месец фебруариус.

Календарът на Юлий Цезар господствал до 4 октомври 1582 г., когато бил заменен с календара на папа Григорий XIII. И днес все още се намират хора, които разделят календарните дати на стар и нов стил. Летоброенето по стар стил е летоброене по календара на Юлий Цезар, докато григорианският календар представлява т. нар. нов стил.

След разпадането на Римската империя над Европа надвисва дългата безпросветна нощ на средните векове. Даже възгледите на Аристотел и Птолемей в ранното средновековие обявяват за еретични. Науката в писанията на църковните апологети не само че е ненужна и безполезна, но и „богопротивна”. Ето какво пише теологът Тертулиан (150-222 г. от н. е.): „Какво общо може да има между Атина и Йерусалим, между Академията (Александрийската) и църквата, между еретиците и християните. На нас след Христос не ни е нужна никаква любознателност, не ни е нужно никакво изследване.” Неговият ученик, блаженият Августин (354-430 г.)нарича богопротивна всяка проява на мисълта, която не е в съгласие със свещеното писание или догматите, произлизащи от него.

Огромното наследство на египтяни, вавилонци и гърци обаче не е пропаднало. „Щафетата” била подета от един друг народ, чиято империя се ширнала от Персия по африканския бряг до Испания. Арабите не само че запазили научните открития на древния свят, но и те самите внесли своя дял в развитието на културата.